Завръщането у дома, или homecoming на английски, е един от най-съществените начини за активна грижа за себе си. То има множество измерения, но повече от тях са времеви, отколкото пространствени. Но най-вече това е състояние, преживяване, момент, в който нещо вътре в нас си идва на мястото. Душата се прибира вкъщи.
Усещането, че отново си е вкъщи за една жена означава тя да се чувства центрирана, заземена, свързана със себе си и своите усещания, тяло и емоции. Да усеща жизнената енергия вътре в себе си.
За една жена е от колосално значение да намира време и начин да се завръща у дома. Да почива и да остава със себе си, за да се презареди. Ако не си позволяваме това, енергията ни непрекъснато ще изтича по безбройните начини, по които заобикалящия външен свят привлича вниманието ни.
Чувството за „вкъщи“ се характеризира с една вътрешна топлина, уют, хармония, спокойствие и базисно чувство на безопасност и свобода на изразяване. Момент, в който фокусът на внимание се прибира навътре и опознава на практика неопознаваемите заради безкрайността си вътрешни територии на душата.
Тези дни отново съм на вълна Клариса Пинкола Естес, затова и сега ще я цитирам, този път по темата за завръщането у дома:
„Какво е завръщане у дома? Това е инстинктът да отидем на мястото, което пазим в спомените си. Това е способността да открием в нощния мрак или в дневната светлина родния дом. Всички знаем как да се завърнем у дома.
Колкото и време да е минало, ние винаги намираме пътя. Вървим през нощта, из непознати земи, сред племена от чужди хора, без карти, без да питаме минувачите за пътя.
Точният отговор на въпроса „Къде е моят дом?“ е по-сложен… но в известен смисъл това е вътрешно място, по-скоро някъде във времето, отколкото в пространството, където жената се чувства цяла. Домът е там, където можем да мислим или да чувстваме, без да ни пречат, без да ни викат, защото нещо друго се нуждае от нашето време и внимание. И през вековете жените са открили безброй начини да го постигат дори когато са били затрупани със задължения.
Жените трябва да правят всичко възможно, за да извоюват правото си да се завръщат у дома. Домът е настроение или усещане, което ни позволява да изпитваме чувства, невинаги присъщи на земния свят: почуда, прозрение, покой, свобода от тревоги, свобода от задължения, свобода от брътвежи. Всички тези съкровища се съхраняват в психето за по-късно използване в горния свят.
Макар че има много физически места, където човек може да отиде, за да „почувства“ пътя към дома, самото физическо място не е дом, то е просто средството, което приспива егото, за да можем да извървим остатъка от пътя сами. Тези средства са различни: музика, изкуство, гора, океанска пяна, изгрев, усамотяване. Те ни отнасят в един богат вътрешен свят със свои идеи, ред и душевна храна.
Домът е девственият инстинктивен живот, в който всичко е така, както трябва да бъде. Не е важно как прекарвате времето си у дома. Важно е онова, което възстановява равновесието ви. Това е домът.
Там имаме време не само за съзерцание. Там имаме време да учим и да си припомняме забравеното, неизползваното, дълбоко погребаното. Там можем да си представяме бъдещето и да се взираме в белезите на психето, да откриваме кое до какво е довело и къде ще идем оттук нататък.
…..
Що се отнася за подходящия момент да се завърнем у дома, мога да ви кажа само следното: времето идва, когато идва. Даже да не сме готови.
Времето идва, когато идва. Тюленовата жена се завръща в морето, не защото просто ѝ се иска, не защото денят е подходящ, не защото животът ѝ е прекрасен и подреден – няма подходящ момент за никого. Тя се завръща, защото е време и трябва да се завърне.
Всички имаме любими начини да отлагаме момента за завръщане у дома и все пак, когато възвърнем инстинктивните си диви цикли, ние сме психически длъжни да уредим живота си в съответствие с тях. Безполезни са всякакви други аргументи. Простата истина е, че времето идва, когато идва.
Някои жени никога не се завръщат у дома и живеят а а zona zombi – в зоната на зомбитата. Най-жестокото в това безжизнено състояние е, че жената върви, говори, действа, дори постига много неща, ала никога не усеща, че нещо не е наред – иначе болката ѝ щеше да я накара незабавно да промени нещата.
Но не, жената в такова състояние продължава да куцука напред, протегнала ръце, за да се защити от мъчителната загуба на дом. Тя изпитва странното чувство, че постига много, но това не ѝ носи удовлетворение. Тя върши онова, което си мисли, че иска да върши, ала съкровището в ръцете ѝ някак си се превръща в прах.
Работила съм с жени, които не са се завръщали у дома в продължение на повече от двадесет години и които винаги плачат, щом отново стъпят на тази психична земя. По различни причини, които навремето са им се стрували основателни, те са се примирили с изгнанието от родния дом, забравили са, че сухата пръст се нуждае от дъжд.
За някои домът е да се заемат с нещо ново. Те отново започват да пеят след дълги години търсене на причини да не го правят. Започват да учат нещо, което отдавна им е лежало на сърцето. Издирват изчезнали хора и неща. Възвръщат гласовете си и пишат. Взимат си почивка. Отделят си свое ъгълче в света. Изпълняват важни решения. Правят нещо, което оставя следи.
За някои домът е гора, пустиня, море. Всъщност домът е холограма. Той се предава с пълна сила дори в едно- единствено дърво, в самотен кактус на някоя витрина, във вирче неподвижна вода. Той е в жълтото листо на асфалта, в капката вода върху кожата. Когато погледнете с очите на душата си, ще видите дома на много, много места.
Колко време трябва да останете у дома? Колкото можете или докато се върнете към себе си. През какви периоди от време? Много по-често, ако сте „чувствителни“ и активни във външния свят. По-рядко, ако сте „дебелокожи“ и не сте до такава степен „там навън“. Всяка жена знае в сърцето си колко често и за колко време трябва да се завръща. Просто преценявайте блясъка в очите си, жизнеността на сетивата си.“
A вие как и колко често се завръщате у дома?
Споделете в коментар, на лично съобщение или тук:
mariailievaeu@gmail.com
Image by Damian Drewniak