Най-съкровената, най-истинската и най-фундаменталната връзка, която всеки един от нас има, е връзката ни със собственото ни вътрешно дете.
Във всеки един от нас живее една такава част в съзнанието ни, представляваща онова дете, което сме били някога – детето, което е преживяло всички травматични събития от детството ни (а истината е, че всички ние в по-малка или по-голяма степен преживяваме психо-емоционални травми), което е оцеляло в условията на една не винаги хармонична среда, което се е адаптирало към правилата на възрастните, за да получи по някакъв начин двете жизнено важни храни, без които оцеляване няма –
любов и внимание.
Това дете пази и представлява най-истинската, автентична, уникална, духовна наша същност, вложена в нас от самото сътворение.
И двата аспекта на вътрешното дете –
наранената и силно уязвима част, и същностната, изпълнена с всички светли качества и потенциали
– присъстват неизменно у всеки и е въпрос на търпение, смелост и отдадена психо-емоционална работа травмите да бъдат излекувани и естествената, автентична същност на личността да се покаже пред света.
Когато детето идва в света, то попада в една непозната среда, но тъй като е гъвкаво и адаптивно, успява да се пригоди към условията на възрастните, които се грижат за него.
Детето се научава да живее по техните правила, приема от тях техните интерпретации и възприятия какво е добро и зло, какво е любов, кое е приемливо и кое не.
Всяко семейство има някакъв морален набор от норми и правила, които се предават на децата и които определят принадлежността на детето към семейната система. Инстинктът за оцеляване е толкова силен, че много често
детето трябва да скрие една част от себе си, която родителите считат за неприемлива. Част, която не отговаря на правилата и нормите, приети в семейството и в разбиранията за света на възрастните.
Онази най-естествен, спонтанен, неподправен израз на детето бива отцепен в съзнанието на детето – така нареченото “разцепление на Аз-а” (the split of the self).
И в името на оцеляването, детето все повече и повече започва да демонстрира само онази своя част, която е приемлива и допустима спрямо наложените правила и възприятия за света от възрастните.
Това разцепление в съзнанието на детето се пренася в по-нататъшния живот на индивида и вече като възрастен вътрешното противоречие постепенно е бетонирано.
Често без да си дава сметка за това, човек цял живот води вътрешната война между своята истина, свобода и независимост и желанието за принадлежност, от което произтичат всички маски и роли, които играем, за да се впишем в средата. За да принадлежим.
Детето е трябвало да играе определени роли, за да задоволи нуждите на своите родители – ролята на доброто момиче/момче, на отличничката/отличника, на перфекциониста, на черната овца, на миротворецът, на клоуна, и т.нн и т.н. и т.н. – най-различни функции в зависимост от нуждите на неосъзнато нарцистичните си родители. По-късно като зрял индивид, човек несъзнателно продължава да играе тази роля и да представя себе си пред света посредством тъкмо тази маска, която му е била отредна в ранното детство. Зрелият човек влиза в ситуации и отношения, наподобяващи онези, които е имал с родителите си и така преповтаря и преживява динамиката в отношенията от ранното детство – такава е работата на егото – да се държи със зъби и нокти за всичко познато. Всичко познато дава усещане за сигурност.
И голямата трагедия в това е, че
всички онези автентични качества на естествената природа на детето – остават скрити, непроявени.
Често самият човек започва да усеща дискомфорт, започва да се пита защо непрекъснато повтаря един и същи модели в отношенията си; започва да усеща някаква липса, празнота, неудовлетворение – независимо колко успешен материално и социално е. И това е защото неговата автентична същност, неговата уникална духовна природа остава непроявена. Неговата истина остава неизразена. И това води до всевъзможни фрустрации, физически болести, психо-емоционални проблеми и цялостна неудовлетвореност от живота.
Всичко това се влошава с времето, ако човек не започне да развива някаква осъзнатост към себе си, мисленето, поведението, реакциите си и динамиката на отношенията, в които влиза. В краен случай, човек стига до някакъв колапс, до тежко заболяване или емоционален срив, който служи като катарзис – катарзис и мотиватор за едно дълбоко вглеждане в собствената душевност, едно дълбоко изследване на собственото съзнание и вътрешен свят. И в най-добрия случай – човек тръгва на терапия – в търсене на истинската си същност и по-дълбоко разбиране за това кой е и защо животът му е такъв, какъвто е.
Първоначалната идея на Фройд, бащата на Психолгията, е този път към себе си (homecoming) да се случва с подкрепата на терапевта, който за индивида се превръща в един сурогатен родител – родителят, който човек не е имал в детството. Със сигурност това е част от излекуването на травмите – освобождаването от емоционалния товар чрез споделяне с напълно отворен, приемащ и емпатизиращ събеседник, както и осъзнаването на травматичните модели и подкрепа за изграждане на нови вътрешни убеждения и нов подход към взимането на нови избори в живота.
Но не рядко съществува рискът човек да развие зависимост към терапевта си и да не може да вземе елементарни решения за собствения си живот – разчитайки на терапевта си за обратна връзка за почти всичко. Тук работата на терапевта е да подкрепи човек сам да изгради в себе си онези вътрешни родителски фигури, от които неговото вътрешно дете има нужда. Това е най-ценният, най-ключов момент в излекуването и оцелостяването на човешката душа – да се превърнеш в най-добрия родител сам на себе си. Да водиш ежеднвено диалози с вътрешното си дете, да откликваш на нуждите си, да даваш пространство за изслушване, внимание, любов и грижа първо към себе си. В противен случай човек се обрича на вечно нещастие – като очаква всички негови нужди, желания и потребности да бъдат задоволени от външния свят, от другите, върху които човек непрекъснато проектира родителите си.
Основният проблем на времето, в което живеем е, че в по-голямата си част човешкото население представлява милиарди малки дечица, които се разхождат в света “облечени в костюми на възрастни хора” – учат, работят, създават семейства и т.н. Това е парадоксално, но факт – колкото повече неглижираме и игнорираме детето вътре в нас – толкова повече по детски се държим в зрелия си живот, макар и да не го съзнаваме и признаваме. Цупенето, тръшкането, твърде реактивната емоционалност, сърденето, наказването с мълчание, приемането на всичко твърде лично, обиждането – всички тези изключително болезнени поведения вредят не само на отношенията ни с външния свят – преди всичко вредим сами на себе си, самосаботираме се.
Истински зрелият и осъзнат човек е способен да понесе личната си отговорност и едно здравословно количество вина, не обвинява целия свят за нещастията си, разговаря, води диалог, проявява разбиране, търпение, приемане на другите с техните различия. И най-вече – проявява всичко това първо към себе си.
Част от оздравителния процес на интгритет е и това човек да приеме ограниченията на родителите си – те са такива, каквито са, няма как да бъдат други, невъзможно е да бъдат променени. И всички възражения, които човек има към тях и в зрелите си години – ще се връщат към него от самия живот. И то под най-различни форми – като ситуации и отношения с другите. Приемането на съдбата си – защото родители са това – съдба, те не са следствие на нашия съзнателен избор, те са просто карма – това е, което освобождава човек от оковите на миналото и му дава тласък и енергия да поеме живота си в ръце и да бъде самостоятелен, зрял и пълноценен човек.
Работата с вътрешното дете е най-важната терапевтична работа, която можем да свършим, ако искаме да живеем щастливи, с лекота, разбиране и осъзнатост.
И това не е еднократна работа, не е нещо, което се случва рязко и изведнъж. Това е ежедневна работа, базирана на дисциплина и постоянство – да бъдеш тук за себе си всеки ден и всеки час. Да разчиташ, че има един възрастен, който винаги ще те защити, който независимо от всичко няма да те осъди, а ще те разбере, който винаги ще те закриля, ще ти вярва и ще те обича такъв, какъвто си – този възрастен си ти самият.
За да подхраним вътрешното си дете, е нужно да сме наясно от каква храна има нужда то, какво харесва и какво е здравословно за него. Добре е да си отговорим на следните въпроси:
- От какво имам нужда? Имам ли нужда от повече почивка?
- От какво се нуждае моето тяло – почивка, повече сън, движение (спорт, танци?), по-добра храна, повече вода, повече докосване и нежност? Как мога да си дам това?
- Как се чувствам в момента? В какво състояние съм? Какви емоции изпитвам? Има ли в мен пространство да изпитвам всички тези емоции?
- Какво ме притеснява и тревожи? Как мога да се успокоя, как мога да се погрижа да имам повече спокойствие и лекота?
Вътрешното дете като част от нашата психика е неразривно свързано с нашето тяло. Начинът, по който се отнасяме към тялото си, е показателен за начинa, по който се държим и с вътрешното ни дете.
Цялата емоционалния палитра, на която е способен човек, представлява един набор от насоки, който ни дава безпогрешна информация за това колко сме свързани с истинската си същност, с вътрешното ни дете.
В голяма част от семейства изразяването на емоции, не само крайните, но особено те – се счита за нещо неприемливо. Това детето да е тъжно, да плаче, или да е ядосано не се толерира и несъзнателно може дори да е забранено.
Това, разбира се, се пренася и при зрелия индивид, и затова е ключово да разберем до каква степен си позволяваме да изпитваме всички емоции, които се пораждат в нас. Това също е една от ключовите стъпки към излекуването ни и оцелостяването ни – да можем свободно да се свързваме с емоциите си, да им даваме пространство, да не ги прикриваме, бутилираме, игнорираме, маскираме – всичко това само разболява и задълбочава вътрешните ни конфликти.
Поради травмите от миналото, у вътрешното ни дете остава не малка доза страх, тревога и усещане за несигурност. Всъщност и чрез усещането тъкмо на тези състояния – можем да бъдем сигурни, че вътрешното ни дете изразява себе си и търси контакт с нас. Нужно е да му дадем необходимото успокоение и уверение, че всичко ще бъде наред, че сме налични за него и че заедно ще се справим с всичко – навярно точно това му е липсвало в детството.
И още нещо – последно, но навярно най-ключовото – колкото и клиширано да звучи – да заобичаме себе си. Какво обаче означава това? Пътят към любовта към себе си минава неизменно тъкмо от тук – от приемането, грижата, вниманието и любовта към нашето вътрешно дете. За да създадем хармония, любов и пълнота в живота си е нужно да развием едно любящо отношение към себе си, което включва любов и приемане на всички наши части и аспекти. Да можем да си простим за грешките, да си дадем подкрепата и увереността, че всичко има смисъл, да дадем пространство на всичките ни автентични качества да разцъфтят, за да може да раздадем тези прекрасни подаръци на света – защото светът има нужда от това – от нашата неповотрима уникалност. Никога преди не е имало никой като нас, никога и няма да има някой като нас. Животът е вложил в нас един скъпоценен набор от качества, енергии и сили, които искат да се проявяват по уникален начин, а това е възможно само ако позволим на детето в нас да бъде – такова, каквото Е.