Времето за творчество може да бъде животоспасяващо за една жена. Да, точно така. Женската природа е неимоверно свързана със създаването на нещо, което го е нямало, с изграждане и материализиране. Неслучайно на жената е поверена функцията на раждане.
И ако жената отрича, пренебрегва или просто не е наясно, че отсъствието на творчеството в ежедневието ѝ отнема от силите ѝ и буквално (ако щете вярвайте, но се подписвам под това 
) скъсява живота ѝ – то неизбежно ще има някакви негативни последствия. Дали за здравето или като трудности в някоя житейска сфера.
) скъсява живота ѝ – то неизбежно ще има някакви негативни последствия. Дали за здравето или като трудности в някоя житейска сфера.Творчеството е като въздух за жената. Без него душата ѝ умира.
Но съвременното високотехнологично консуматорско общество е много изобретателно в това настоятелно да краде от времето, силите и фокуса на жената, които иначе могат да бъдат вложени тъкмо в творчество. Културата и порядките на времето, в което живеем, се грижат до там жената да бъде ограбена от творческото си начало, че в резултат на този грабеж в съзнанието на жената избуяват всевъзможни плевели – чувство на вина, когато си позволи да твори или нищоправи (а те са почти едно и също, колкото и парадоксално да звучи, но това е друга тема), съмнения дали има смисъл да се захваща с творчество, колебания дали е достатъчно добра и т.н. и т.н.
Много красиво и подробно за това разказва юнгианският психоаналитик Клариса Пинкола Естес:
„Как може да се замърси женският творчески живот? Това „затлачване“ на творческия живот обхваща и петте фази на творчеството: вдъхновение, концентрация, организация, реализация и поддържане. Жените, пострадали от замърсяването, твърдят, че „не могат да измислят“ нищо ново. Те лесно се „разсейват“ от любовни връзки, прекалено много работа, прекалено много забавления, от умора или страх от провал.
Понякога не са в състояние да овладеят механизма на организация и проектите им лежат разхвърляни на стотици места. Понякога проблемите произхождат от наивността на жената относно собствената ѝ екстровертност. Тя си мисли, че като прави няколко движения във външния свят, наистина е постигнала нещо. Все едно да изваеш ръцете на една статуя, но не и краката или главата ѝ и да я обявиш за завършена. Жената задължително се чувства непълноценна.
Понякога тя се препъва в собствената си интровертност и ѝ се иска да постига нещата просто като ги пожелава. Възможно е да си мисли, че ако смята една идея за достатъчно добра, няма нужда от външна проява. Всичко това са примери за замърсяване на реката. Полученият продукт не е живот, а нещо, което спира живота.
В други случаи жената е подложена на атака от страна на онези, които я заобикалят, или на гласовете, кънтящи в главата й: „Работата ти не е достатъчно правилна, достатъчно добра, това не е достатъчно, онова не е достатъчно. Прекалено е грандиозна, прекалено е незначителна, прекалено е дълга, прекалено е лесна, прекалено е трудна.“ Това е изливане на кадмий в реката.
Един гръцки мит описва същия процес, но използва различна символика. Боговете повеляват на харпиите да накажат Финей, като крадат и замърсяват храната му, оставяйки го вечно гладен.
Това буквално замърсяване може също да се разбира образно като поредица от комплекси в психето, чиято единствена функция е да провалят всичко. Този мит определено е temblón – разтреперваща история. Той ни кара да потръпваме, защото всички ние сме го преживявали. „Синдромът на харпията“ унищожава чрез пренебрежение към женските дарби и усилия, както и чрез унизителен вътрешен диалог. Жената ражда някаква идея и харпията я съсипва. Жената казва: „Струва ми се, че ще направя това и това.“ Харпията отвръща: „Тъпа идея, на никой не му пука за това. Помни ми думите, всичките ти идеи са глупави, хората ще ти се смеят, ти наистина няма какво да кажеш.“ Такъв е диалогът с харпията.
Оправданията са друга форма на замърсяване. Чувала съм всевъзможни оправдания на писателки, художнички, танцьорки и прочее, които не са се променили още от сътворението на Земята. „О, след някой и друг ден ще се заема с това.“
Междувременно я очаква ухилената депресия. „Аз продължавам да работя, да, дооформям текстовете си тук-там, ами че миналата година написах две стихотворения, през последната година и половина довърших една картина и започнах друга, да, къщата, децата, съпруга, любовника, котката, бебето се нуждаят от цялото ми внимание. Ще се заема с това, но нямам пари, нямам време, не мога да намеря време, не мога да отделя време, не мога да започна без най-скъпите инструменти или преживявания, просто в момента не ми се ще, настроението ми още не е подходящо. Трябва ми само още един ден, за да го довърша, трябват ми само още няколко дни, за да го довърша. Трябват ми само няколко седмици, за да го довърша, просто, просто, просто…““
Когато жената постави проявата на творческата си енергия като приоритет и доброволно се откаже от ролята на спасителка, дундуркаща целия свят, отредена ѝ от патриархата – тогава и само тогава женската душа може да пее и танцува от радост!
А вие кога и какво последно сътворихте?
Ако се чудите как да вкарате повече творчество в ежедневието си, горещо ви препоръчвам сесиите с арт-терапия.