Страхът от собствената сила

Отлично познавам от първо лице какво значи това. Аз самата цял живот съм чувала ехото на коментари като „прекалено си чувствителна“, „твърде си емоционална“, „прекалено си претенциозна“, „твърде изискваща си“, „прекалено си директна“ и т.н., и т.н., и т.н.

И знам, че не съм сама в това. Знам, че това чува почти всяка жена. Всяка жена, която е избрала безкомпромисно да застава до своята истина. И която НЕ СЕ СТРАХУВА да застане в своя център, В СИЛАТА СИ.

 

В колективното съзнание женската сила е в тясна връзка с усещането за изоставяне. Изоставяне от самия източник на живота – МАЙКАТА. В широк смисъл, през вековете мъжете са се страхували, че жените, които са осъзнати за своята сила, ще изоставят ролята си на обгрижващи.

 

А патриархатът е научил мъжете да се отрекат от своите собствени умения да дават грижа и подкрепа; на майчинското в себе си. За радост, все повече срещам мъже, които въпреки постпатриархалното време, в което живеем (или твърде патриархално на нашите географски ширини), са съхранили архетипната анима в себе си. Мекота, топлина, грижа, адаптивност, силна интуиция. Но най-вече ГРИЖА.

 

Нуждата на патриархалното общество от подчинение на жената, която не е осъзната за собствената си сила, всъщност отразява нашата дълбока колективна нужда да открием майка, която няма да ни изостави. Това е колективна проекция на травмираните ни вътрешни деца, които копнеят за една идеална майка, която винаги да е на разположение за всичките ни нужди и потребности. Но която в действителност никога не се появява.

 

Необходимо е да се откажем от тази колективна илюзия. Да преминем през процес на скърбене, след което да открием вътрешната майката – тоест сами да станем родители на себе си. Сами да се научим да откликваме на нуждите си. Ако не успеем да го направим, рискуваме да предадем този товар на следващите поколения. И те също да носят белега на тези травми, илюзии и незапълнени празнини.

Колкото и непривлекателно, не-маркетинг, и не-секси да звучи – най-ключовата дума тук е – СКЪРБЕНЕ. На индивидуално и на колективно ниво. Това не означава буквален траур, а е свързано с освобождаващия и пречистващ процес на това да си позволиш да изпитваш ТРУДНИ, БОЛЕЗНЕНИ ЕМОЦИИ. Емоции, свързани с всичко онова, което като дете си преживял.

 

Някой като ми каже „Имах прекрасно детство“ лекичко се усмихвам.

 

Но освен така нареченото скърбене, една друга съществена крачка, която е нужно да направим колективно – но и всяка за себе си – е ДА СЕ ОСМЕЛИМ ДА ПРИЗНАМЕ СИЛАТА СИ. Само така можем да встъпим в нея.

 

Най-страшната и голяма заплаха за патриархата е колективната женска сила. Затова тази културно-икономическа и социално-психологическа система прави всичко по силите си да държи жените в подчинение. И ако до преди няколко десетилетия това се изразявало в ограничение в правото на глас, правото на частна собственост и други подобни социални феномени, които днес приемаме за даденост, то в днешни дни това ограничение се изразява в начина, по който сами преживяваме себе си и се изразяваме в света. За щастие, има вече множество организации, които се грижат за социалното и икономическото овластяване на жените.

 

Затова призовавам точно теб, ти, която четеш това в момента, да приемеш този текст като знак, че е време да престанеш да се вслушваш в ограничаваща обратна връзка на околните. Fuck it. Аз ти предлагам да бъдеш себе си. Да бъдеш too much. Пък да видим какво ще стане.

И между другото, горещо препоръчвам да изгледате и изслушате много внимателно тази реч на любимата ми Опра:

 

Аз лично съм я разучвала и транскрибирала за свое собствено удоволствие. Но за сега ще спомена само този цитат: