Третият основен принцип, за който следим в полето на Семейните констелации е принадлежността.
Според този принцип – всички принадлежат. Всеки, който в някакъв момент е станал част от една система, семейна или не, независимо колко време е присъствал – принадлежи и е съставна част от системата.
Нека да разгледаме този принцип в контекстта на семейната система. Проблемите настъпват, когато някой член на семейството е изключен, забравен, игнориран или отхвърлен поради каквито и да било причини. Този човек може да е причинил нещо на някого и да се е превърнал в „черната овца“ в семейството. Ако той не бъде признат като част от това семейство, често се случва някой от следващите поколения „да го представлява“ – да има сходен живот, сходни житейски трудности. Възможно е този човек да е бил в другия полюс от динамиката насилник-жертва, и той да е пострадал – в злополука, убийство, злоупотреба, при политически режими, войни. В това число влизат дори и неродените деца, както и всички рано починали. Абсолютно всички принадлежат.
Важно е да се даде място на всеки, дори и на онези, които не са кръвно свързани със семейството, но по някакъв начин са повлияли върху съдбата и личния път на някой негов член. Тоест, ако някой е пострадал или дори е загубил живота си по време на комунистическия режим, например – комунистите също принадлежат към семейната система и е добре да им се даде място. Всичко това се случва на вътрешно ниво и много често е предизвикателно или дори понякога невъзможно да се разбере от рационалния ум.
В този ред на мисли – принадлежността е даденост.
Тя не е нещо, което трябва да се заслужи или което се определя от морални норми, постижения и лични качества.
Ние принадлежим към семейната си система от момента, в който сме заченати, още преди да сме поели първия си дъх – просто защото животът е решил да продължи чрез нас. Точно затова, когато човек изпадне в състояние, в което се чувства откъснат, отхвърлен, неразбран и самотен – дори и да има обективни обстоятелства, които го карат да се чувства по този начин, той все пак принадлежи. И дори само като си припомни рода, от който произхожда, това му дава сили, подкрепа, устойчивост, усещане за смисъл, център. Усещане за своето собствено уникално място под Слънцето. Усещане за принадлежност.
Когато сме деца и чисто на ниво физическо оцеляване зависим от възрастните около нас, ние правим всичко възможно, за да се впишем, да бъдем приети и одобрени от тях – несъзнателно искаме на всяка цена да принадлежим. С времето тази нужда от принадлежност се засилва и в тийнейджърските години това да принадлежим към някаква група от връстници се превръща в нещо наистина определящо. Ако обаче, за да принадлежим и да се впишем в рожденото си семейство, е трябвало да загърбим голяма част от своите естествени качества, от своята автентичност и истина – то като възрастни, има огромна вероятност нуждата от принадлежност до такава степен да замъглява съзнанието ни, че да правим извънмерно големи компромиси със своя истина. Ако моралният код от правила, нагласи и норми, спрямо който е бил организиран живота ни в рожденото семейство, е изисквал от нас да скрием множество аспекти от своята същност – това означава, че като зрели индивиди:
А) няма да познаваме добре себе си и да знаем кои сме в действителност
Б) ще държим да принадлежим към групи, отношения и динамики, които може и да не ни резонират и да ни карат да се чувстваме добре
В) голяма част от всичко онова, което е трябвало да „скрием“, ще се проявява през нашата сянка или ще го проектираме върху другите.
Затова е изключително важно да бъдем сързани със себе си и с усещането си за истина, така че да имаме достъп до вътрешния си компас, чрез който ясно да знаем в коя посока да се движим и къде действително искаме да принадлежим и къде не. Ако неистово се борим за принадлежност, за сметка на своята вътрешна истина, то е защото сме спрели да чувстваме принадлежност към рождената си система. Което ни връща отново към това, с което започнах – дори и да не искаме – ние принадлежим към своето семейство и род.
И няма как да не принадлежим. Никой не може да ни отнеме принадлежността. Като единствено изключение от това правило бих споменала случая, в който някой, който е извършил насилие или злоупотреба над друг член от семейството – може да загуби правото си на принадлежност. Но в общия случай – всеки принадлежи – без да е нужно да прави каквото и да било, без да е нужно да заслужи тази принадлежност. Дори и в случаите, в които майката не е искала да роди детето – щом то е заченато – значи Животът го е искал. Всеки принадлежи, просто защото животът се е проявил чрез него.
Една възможна причина, която обяснява усещането за самота, неприемане, липса на принадлежност и отхвърляне, които човек може да изпитва, е свързана с майката. Ако поради някакви причини, майката не е била на разположение за детето (физически или емоционално) – страдала е от следродилна депресия, боледувала е дълго време, била е заета с обучение или с професионалния си живот, имала е трудни отношения с бащата на детето или каквото и да било друго, което би ѝ попречило да даде цялостното си внимание, грижа и нежност на своето дете – това дете, вече като възрастен може да носи това усещане за отхвърленост и липса на принадлежност.
Как може човек да си върне обратно усещането за принадлежност? Чрез вътрешна работа и изграждане на така наречената „вътрешна майка“ – нежното, любящо, подкрепящо, грижовно присъствие и внимание, които човек може сам да даде на себе си.
- А вие чувствате ли, че принадлежите?
- Има ли общност или взаимоотношения, в които усещате, че се борите, за да принадлежите?
- Чувствате ли, че можете да бъдете напълно себе си във всички отношения и при кои „криете“ части от себе си?
- Има ли някой отхвърлен, забравен, игнориран, за когото не се говори във вашето семейство? За всички ли има място?
Можете да изследвате това чрез метода Семейни Констелации. Повече за него тук:
- А можете ли да бъдете любящ, грижовен и нежен родител сами на себе си?
- Имате ли състрадание, разбиране и безусловно приемане на това които сте?