Наскоро се вдигна доста шум около новия сериал на HBO „The Last of Us”. В един от епизодите се разглежда историята на една двойка мъже и начинът, по който тя бе показана събуди много критика, особено у българската публика.
Реших да видя за себе си какво толкова е възмутителното в този сериал. И онова, на което се натъкнах беше една изключително честно разказана любовна история между двама мъже, на фона на апокалипсис и зомбита. Тази част с апокалипсиса малко ми дотежа, признавам, имайки предвид действителността, в която живеем в момента, но самата любовна история беше много красива и си заслужаваше гледането.
Критиките към сериала идват от някои зрители, навярно заради така наречената ултра-либерална политкоректност, заляла развлекателната индустрия. Някои хора смятат, че е натрапване на (едва ли не) сатанински ценности това да се показват на екрана неконвенционални персонажи, двойки, етноси, сексуалност.
Истината е, че абсолютно всеки, независимо от пол, раса, сексуална принадлежност и т.н. – има нужда да се почувства приет, видян, признат. И когато светът на киното и развлекателната индустрия десетилетия наред от самото си създаване показват предимно бели, хетеро двойки, не е ли време все повече да допуснем идеята, че населението на планетата се състои не само от бели, хетеро двойки.
Всички заслужават репрезентация! Всички заслужават да се чувстват като част от това общество и ако продължаваме да изискваме изкуството и развлекателната индустрия да представя едни тесни, задушаващи, ригидни и силно ограничени представи за това какво и кой заслужава да бъде на екран – обричаме се като вид на де-еволюция.
Ето това е едно от лицата на патриархата – вярването, че един човек, етнос, пол, нация, общност, изобщо каквото и да е „ПОВЕЧЕ“ и „По-„ от нещо друго. Тази илюзорна борба за надмощие и налагане на нещо за „норма“ е това, което ограничава нашето развитие като човешки вид.
Прилагам цитат по темата от книгата на Марта Бек “The way of integrity”:
„ЗАЩО ГРЕШКИТЕ НА ПРАВЕДНОСТТА СА СЛАДКИ (В НАЧАЛОТО)?
Нашето оцеляване зависи от принадлежността ни към сплотени групи от сътрудничещи си индивиди. Поради това ние сме биологични програмирани да се идентифицираме с хора, които изглеждат, държат се, обличат се, говорят и мислят по същия начин като нас. В това няма нищо лошо. Проблемът идва от нашата човешка склонност да не се доверяваме на никой, който изглежда различен от индивидите в нашата група. Много племена – от южноафриканското койкой до сибирското юпити – наричат себе си с имена, които на техните езици означават „истинските хора“, което внушава, че всички останали не са истински.
Още от ранно детство всичко непознато и различно е странно и притеснително. Социалният реформатор от 18-ти век Робърт Оуен отбелязва това в известното си иронично изказване: „Целият свят е странен, с изключение на теб и мен, но дори и ти си малко странен“.
След като веднъж нарочим някого за различен, ние несъзнателно го определяме като нечовек – той е непълноценен и дори отвратителен. Оттам самото съществуване на такива различни от нас хора се възприема като заплаха за живота ни! Когато се обединяваме със себеподобни в група, за да се оплакваме и защитаваме от „различните“, нивата на адреналина и на други хормони в тялото ни се покачват, което създава опияняващо, но лъжовно чувство за цел и принадлежност. Колкото по-яростно говорим и действаме, толкова по-праведни се чувстваме.
Отново повтарям: това поведение е различно от гнева, който изпитваме, когато преживяваме несправедливост или потисничество. Здравословният гняв е насочен към конкретни ситуации. Той цели промяна на условията и когато промяната стане факт, отшумява. Праведният гняв, от друга страна, избухва по неясни, лошо дефинирани или противоречиви причини и не се влияе от промяна в обстоятелствата. Често издава присъда без доказателства.
…
Емоционалният възторг, който изпитваме, когато си доказваме, че сме прави, заличава истинските ни ценности. Той ни заслепява, ние не можем да видим кой е ощетен и кой нанася вреда и заглушава гласа на истината. Ако не го подложим на съмнение, може да се окажем в състояние на постоянна психическа атака: седмия кръг на Ада.
ПОРОЧНИЯТ КРЪГ НА НАСИЛИЕТО
Данте разделя този кръг на Ада като изграден на три нива: едно за хората, които са упражнявали насилие над другите; второто за онези, упражнявали насилие на себе си, и третото – за душите, които са упражнявали насилие върху Бога, изкуството и природата – т.е. силите на съзиданието. Тази метафора отразява трите най-често срещани начина, по които можем да затънем в грешките на праведността: като нападаме другите хора, себе си или начина, по който е устроено битието.
….“