Живеем във време, в което се опитваме да открием обезболяващо средство за всичко. Време, в което уж всичко може да бъде поправено, ремонтирано, разрешено, излекувано, трансформирано, излъскано, изчистено и обновено. Или поне това ни обещава света на популярната култура и сферата на лесносмилаемата работа с душата.
Има обаче някои ситуации и взаимоотношения, които не могат да бъдат „поправени“ или спасени. При които счупеното не може да бъде залепено и раздробените части отново да бъдат залепени на своите места.
И е добре да можем да приемем това. Да признаем пред себе си, че е по-здравословно и знак за грижа към нас самите и към другия да приемем загубата, раздялата, края.
Наскоро попаднах на една статистика, представена по скръбен начин, която ме вдъхнови да напиша тези редове. Статистиката твърди, че всяка съвременна двойка в брак стига до развод. Резултатите бяха представени с плачевен тон като пример за неумението на съвременния човек да поддържа дълготрайни взаимоотношения.
Аз възприемам въпроса от тъкмо обратната страна – това е една изключително обнадеждаваща статистика, демонстрираща все по-нарастващата способност на съвременния човек да не се примирява с отношения, в които не се чувства щастлив. Една такава статистика говори за един буден ум и живо, туптящо сърце, и двете знаещи че заслужават истинско щастие, споделеност и взаимност.
Освен това е важно и радостно да отчетем факта, че съвременните поколения мъже и жени имат рядката възможност, до голяма степен считана за табу в миналото – да разтрогват браковете си. Какво по-овластяващо от това да знаеш и усещаш силата на личния си избор в търсене на щастие! Тази възможност е била немислима за голяма част (или дори повечето) от нашите предшественици, които са били принудени цял живот да „бутат“ една връзка по задължение, „заради децата“, защото така се е о очаквало от обществото, заради родителите – изобщо за да се угоди на всекиго, освен на своята собствена потребност от лично удовлетворение.
И да, браковете в миналото са просъществували и продължавали в повечето случаи до края на живота на двамата изграждащи ги, но какво е било качеството им?
Пак стигаме до вечния въпрос – количество срещу качество. Има ли значение колко време продължава една връзка, ако е изпълнена с досада, горчивина, примирение, еднообразие или не дай си боже токсичност и насилие?
Когато говорим за лично удовлетворение (пък било то и сферата на любовта и партньорствата) – качеството винаги би трябвало да има предимство пред количеството.
И точно за това е добре все повече на културно ниво да приемем завършека на каквото и да било и най-вече на едни взаимоотношения – за нещо напълно нормално. За нещо изцяло свойствено на всичко съществуващо на този свят.
Самото встъпване във взаимоотношения предполага, че в някакъв момент ще настъпи техния край. И само когато държим в съзнанието си този простичък, но фундаментален факт, можем тотално да се отдадем и да присъстваме пълнокръвно в дадени взаимоотношения.
И съответно – колкото повече се вкопчваме в старото, колкото повече отказваме да пуснем онова, което вече не работи, толкова повече се задържаме в блатото на стагнацията, разрушението и утайката на потенциалното си развитие във всеки един аспект.
Признак на зрялост и известна интелигентност е умението да оставим счупеното – счупено.
Да пускаме и да си тръгваме от онова, което вече не работи за нас.