Макар и да не си го признаваме, често ни се иска да захвърлим задълженията и да се отдадем на почивка, което е съвсем разбираемо и дори е добре често да си го позволяваме. И въпреки това темата за отговорността навярно не е топ приоритет за повечето хора, или не е нещо, за което биха искали да се замислят.
Защо ли?
Може би защото често асоциираме поемането на отговорност със задължение, с нещо неприятно и тежко, може би дори досадно, което се предполага, че трябва да направим, а не защото ни се иска.
Знаете ли, отношението към отговорността, като много други умения, се формира в детството. Ако се наблюдавали възрастните около нас да проявяват нежелание да поемат отговорност и са се опитвали да я прехвърлят върху някой или нещо друго, нормално е и за нас това да е нещо чуждо. Или поне неприятно.
Но истината е, че поемането на отговорност е един от най-ефективните и смислени начини, по които можем да се погрижим за себе си.
Ако нещо не върви добре в живота ни, ако някоя сфера куца и нещата не са сполучливи, добре е да се запитаме до каква степен ние сме отговорни за това положение. Човекът, който винаги търси да обвини другите за положението, в което се намира се поставя в позиция на дете.
Както казва Берт Хелингер, създателя на констелационния метод – невинно е само детето! Възрастният, зрелият човек може да носи известно количество РЕДНА вина – иначе казано – може да пое своята част от отговорността.
В динамиката родител-дете цялата отговорност е на възрастния, тоест на родителя. Във всички останали взаимоотношения, отговорността би трябвало да е споделена, и дори и да не е поравно разделена, то е добре всяка страна на поеме своята част.
Ако сега вече, човек в зрелия си живот не може да поеме отговорност за ситуацията, в която се намира – той отказва да порасне.
Всъщност да поемеш отговорност е една от най-смислените и висшите форми на ГРИЖА КЪМ СЕБЕ СИ.
И тук не говорим за прекомерно нагърбване с чужди отговорности – това също е „вид патология“, идваща от детството, когато може би поради невъзможността на родителите да поемат отговорността, ние като деца сме го правели вместо тях. И съответно сме се чувствали виновни (=отговорни) за тях, за тяхното щастие, добруване и взаимоотношения. Като сме свикнали да пренасяме този модел и в зрелия си живот, чувствайки се отговорни за това хората около нас да бъдат добре. Не, не става въпрос за това.
Става въпрос за умението:
да бъдеш деен участник в собствения си живот, да имаш смелостта да правиш избори и да носиш последствията от тях, да знаеш какво е добре за теб и какво не да можеш да отстояваш истината си и ясно да комуникираш границите си да правиш нужните крачки към удовлетворяване на нуждите и потребностите си сам да навигираш живота си и да не се чувстваш като жертва или потърпевш на обстоятелствата.