Най-тъжното лице на патриархатa – да не можеш да се чувстваш комфортно и безопасно в своето собствено тяло. Или когато душата няма дом.
Има широкоразпространено вярване, че хранителните разстройства и най-вече анорексията е състояние, отразяващо дисфункционална динамика на човека с неговата майка. Берт Хелингер, създател на метода Семейни констелации, твърди в различни интервюта и свои книги, че в констелациите се вижда как това състояние е свързано по-скоро с бащата, който иска да си тръгне от семейството. Детето си казва на несъзнателно ниво „Аз ще си тръгна вместо теб“.
Все още нито един човек с подобна тема не се е осмелил да ме потърси за подкрепа, което за мен е напълно обяснима, имайки предвид огромната стигма и срам около това състояние.
Дали става въпрос за отношенията с майката, или с бащата, или конфликт на лоялности между двамата – това остава строго индивидуално.
Онова, върху което искам да се фокусирам сега обаче, е социалния аспект на това състояние и обществено-културния фон, на който то се развива. Хранителните разстройства и по-специално анорексията са състояния много по-често срещани сред жените.
Защо? Много просто. Защото жените са под много по-голям обществен натиск по отношение на външен вид. Отказът от храна или запълването на емоционални липси чрез храна не биха довели до толкова сериозни последствия, ако не съществуваше такова догматично възприятие за женското тяло като обект, обслужващ обществените очаквания за съвършеност.
Докъде стигат жените в опитите си да удовлетворят обществените представи за красиво? Дотам, че да се откажат от живота. Да се откажат от безопасността и уюта на своя собствен телесен дом – на своето тяло.
Това разрушително психично състояние нямаше да бъде толкова често срещано, ако не съществуваше и „Майчината рана“. Майчината рана, най-простичко казано, е дисфункционалната връзка майка-дъщеря, развиваща се на фона на патриархалната система.
Разбира се, че е от първостепенно значение да се разгледа в дълбочина корена на проблема, които неизменно е свързан с рожденото семейство.
Но паралелно с това е повече от наложително да осветим обстоятелствата, при които жените се обръщат срещу собственото си тяло. Анорексията е един метафоричен израз на опитите на жените да смалят себе си, за да се напаснат в задушаващо тесните калъпи на обществените възприятия.
Необходимо е да счупи тази свръхтясна рамка и да обявим радикален суверенитет върху себе си, върху телата си, върху изборите си, върху истината си! Необходимо е да започнем да си позволяваме метафорично и буквално да заемаме място. Своето място под слънце! Да намерим своя автентичен център и да не се стремим да се „оберем“, за да не пречим на другите. Необходимо е да изследваме в дълбочина и най-сетне да поставим под съмнение обществените гласове, превърнали се в непрекъснато обвиняващия вътрешен критик в собственото ни съзнание. Необходимо е да се осмелим да търсим насладата, радостта, удоволствието ВЪТРЕ в телата си, населявайки телата си, бидейки свързани с енергията на живота вътре в себе си. Необходимо е действително да разгледаме сложните взаимоотношения с нашата майка и да видим какво има нужда да бъде излекувано в тях.Ще се радвам да споделите къде се намирате в своя път относно по-горните точки.