Миналата седмица един клиент, мъж, американец, женен за българка, сподели нещо, което много ме натъжи. Нещо, което смятах, че само аз забелязвам, заради моите лични каузи и заради което бях възприела, че до голяма степен „проблемът е в моя телевизор“, както се казва.
Този човек от дълги години живее в България, но сподели, че му е трудно да завързва приятелства с българските мъже. Не, че няма такива, но че определено изпитва трудност. Когато го попитах в какво се изразява трудността, той разказа за типичните колежански братства („fraternity” на англ.) – нещо като мъжки клубовe и общности в американските колежи и университети. Там не се чувствал на мястото си заради принизяващия начин, по който мъжете възприемали жените. Но тук, в България – бил изумен от нивото на същото това отношение на токсична мъжественост (toxic masculinity, както се изрази той) на българските мъже и на това как възприемат жените като обект на подчинение, който трябва да бъде поставен в някакви тясно обусловени рамки. Obedient и submissive бяха точните думи, които той използва, за да опише това, което е наблюдавал като възгледи на българските мъже спрямо жените.
Като феминист и човек, прегърнал каузата за равенство между половете – разбира се, че темата за обществените нагласи към женското и ролята на жената в България ми е добре известна. Тя е сърцевината на моята лична мотивация да правя това, което правя и нагласите между половете са нещо, което наблюдавам, откакто се помня. Аз самата минах през много периоди на различни интерпретации и настроения по темата – люшках се от спектъра на заслепяващ гняв заради липсата на справедливост и равнопоставеност към приемане или дори примирение с фактите и социалната действителност, та чак до тягостно усещане за безсилие и необратимост. На този етап бих казала, че виждам нещата такива, каквито са и съм обнадеждена за тяхната промяна, защото все повече забелязвам и добрите примери. Усещам вятъра на промяната в атмосферата.
Това споделяне от моя клиент, обаче, ме докосна толкова силно, защото явно ми подейства като напомняне, че има още ужасно много работа, която е необходимо да се свърши в тази посока. И самият факт, че все повече мъже се обръщат към терапията като инструмент за помощ и грижа към самите тях няма как да не ме радва.
В терапията, при личните житейски теми на отделния човек, така, както и при големите обществено-културни проблеми – търсим коренът. Откъде тръгва и къде се корени това отношение на мъжете в България към жените?
Разбира се, че не става дума за хвърляне на вина. Тук няма виновни – сбъркана е самата система. Но за да се промени тя, чия е все пак отговорността да има все още дисбаланс в нагласите и базовите човешки възприятия на единия пол спрямо другия?
Отговорността мъжете да са толкова подвластни на нормативните нагласи и поведения на патриархалната система лежи у майките. Бащите на съвременните мъже, поради всички културни обусловености, характерни за патриархалната система, в която все още живеем, отсъстват, те са абдикирали от позицията си на възпитаващи децата. И съответно „българска майка юнашка“ е поела изцяло грижите по възпитанието на новите поколения – и на мъжете, и на жените. На майките се е паднала задачата да възпитат уважение към всичко женско. Което, за съжаление, не се е случило в общия случай, защото самите майки са проектирали върху синовете си всичко неизживяно, неполучено или болезнено в отношенията със своите бащи и/или съпрузи. Начинът, по който майките възпитават синовете си е опит за поправка на това, което са преживели те в отношенията си с мъжете и своя баща. Едва ли не предават следното послание: „Ти, сине, сега ще бъдеш по-добрия мъж за мен от твоя баща и от моя баща.“ И така, синовете израстват с представата за своята специалност, привилегированост и надмощие. Което особено се засилва от липсата на добър и активен бащински модел на възпитание, който да обогати и балансира вътрешната навигационна система на подрастващото дете и бъдещ млад мъж.
Изключително обнадеждаващо е, че настоящите поколения млади бащи в България все повече дейно участват в отглеждането на децата. Това е най-добрият мехлем и лекарство за патриархалната рана, която все още разяжда отношенията между мъжете и жените в България.
Друго, което е нужно да се случи, е стопяването на проекцията на женското. Какво имам предвид – мъжете, отглеждани в патриархален контекст, потискат и изнасят своята женска компонента навън, поради невъзможност да я приемат в себе си. Необходимо е мъжете да си върнат правото да бъдат чувствителни и чувстващи, да си дадат пространство за своя емоционален свят и да се чувстват свободни да прегърнат наранените части в себе си.
И чрез все по-големия интерес и естествена потребност да се погрижат за себе си посредством лична терапия – належащата промяна става все по-възможна.
P.S. Поздрав с апотеоза на патриархалните нагласи в българското психе: https://www.youtube.com/watch?v=Yy5cKX4jBkQ…
P.S. 2: Споделените позиции в публикацията са на базата на лични наблюдения в работата ми с хора от различни сфери на живота и различни възрасти и не претендират за обективност.
Image by Platon Yurich