Наскоро ми попадна тази публикации с абсурдното заглавие (в превод) „Белите хора се пенсионират от това да бъдат черни“.
Съществува терминът “Cultural appropriation”, който на български звучи нещо като „културно присвояване“. Културното присвояване разглежда феномена, при който бели хора използват елементи от външността на цветнокожи култури. Дали като в единични случаи, като костюм за Хелоуин, или системно – като опит за разнообразяване на ежедневния стил. Примери за това са расти, плитки тип „cornrow”, уголемяване на устни и задни части, потъмняване на тена, насред много други.
Проблематичният елемент в „културното присвояване“ е добре да се осветли в исторически контекст. Доминантната патриархална култура върви ръка с ръка заедно с расизма и доминирането на белите над черните народи. И затова използването на културни елементи от (макар и в миналото, което обаче не е излекувано все още, а до голяма степен и сега) потиснатите раси, е пример за цинично, лицемерно и повърхностно отношение към историята на човечеството и травматичните събития в нея.
Обрисувам по-широката картина, защото в крайна сметка всичко се свежда до нея – до рамките, в които патриархалната система поставя жените.
Културното присвояване нямаше да съществува при едно условие:
Ако патриархатът не беше наложил жената да бъде възприемана (и да възприема сама себе си, което е най-тъжното) като обект.
Обект, чиято основна функция, освен да служи за възпроизвеждане, е да ИЗГЛЕЖДА по определен начин. Наричам я „естетическа функция“.
Патриархатът не позволява на жените да бъдат себе си – да следват собствените си желания и цели. Защото тотално ги е откъснал от тях. Самите жени са повярвали, че основният смисъл на тяхното съществуване е да задоволяват чуждите потребности за естетика чрез външния си вид.
Затова в момента козметичната, fast fashion и дерматологичната индустрии са тотално експлодирали от приходи и разрастване.
Но да се върнем по-конкретно на темата за кожата. И за абсурдните трендове тя да се потъмнява. Но също и изсветлява.
Как е възможно най-присъщото и свойствено за дома ни тук на земята – цветът на кожата на нашето тяло – изобщо да бъде третиран като нещо, което ТРЯБВА да бъде променено?
Всъщност всичко се свежда до едно-единствено нещо:
Патриархалната система иска от жените ДА НЕ ПРИЕМАТ СЕБЕ СИ, такива, каквито са. С начина, по който изглежда всеки елемент от тялото им, както и с изборите, които правят в живота си.
Това да не приемаш цвета на кожата си за мен е равносилно на това да не можеш да приемеш живота. Да си в съпротивление на потока на живота.
И всичко това го казвам от личен опит. Дълги години причинявах всевъзможни почти необратими поражения върху кожата си – пържех се под слънцето с часове до изгаряне, ходех на солариум, мажех се с автобронзанти и какво ли още не.
Сега за нищо на света не бих допуснала тялото ми да страда, за да се впиша в токсичните рамки на патриархата. Обичам млечнобялата си кожа и не излизам от вкъщи без старателно да съм се намазала със слънцезащита през всеки един сезон на годината, всеки сантиметър от кожата ми, който не е покрит с дрехи. I’m religiously committed to it.
И същевременно гледам с огромно състрадание към по-младата си версия и към всички онези жени, които все още се опитват да се впишат в онова, което социумът и патриархалната система изисква гласно или негласно от тях.
Особено в България. Имаме толкова много работа да вършим в тази посока. И да освободим жените от затвора на чуждите очаквания, в който те сами се пъхнали без да си дават сметка за това.
Who’s with me?
Повече по темата „Защо жените в България имат нужда от овластяване?“ четете във втората част от представянето на моята мисия и кауза:
Photograpy: Jennifer Stenglein, Jake Terry, Slim Aarons (1974)