През последните няколко хилядолетия на човешката история жените са били наказвани и засрамвани, когато са правили опит да заявят правото си на своя личен вътрешен авторитет.
На много различни нива и по безброй начини жените са били обусловени да се смалявам, да изчезват емоционално, да прибират и скриват енергията си, да се превръщат в невидими и да обгрижват нуждите и прищевките на онези, възприети от обществото, като превъзхождащ биологичен вид – мъжете.
В най-добрия случай, жените дръзнали да заявят себе си, истината си, ценностите и вярванията си – са получавали снизходителен присмех или порицание като обратна връзка. В най-лошия са загубвали живота си.
Заявяването и отстояването на личната сила и убеждения, на вътрешния авторитет е тясно свързано с способността да поставяме граници.
Но какво са границите?
Границите са точно това – израз на нашия вътрешен авторитет. Проявление на собствения ни суверенитет.
Границите отразяват степента, до която сме свързани със себе си. Степента, до която оценяваме себе си. И също показват къде и с кого избираме да инвестираме енергията си.
Навярно все повече ние, жените, започваме да си даваме сметка колко важни са границите. Може би в днешно време все повече разбираме колко нужно е да започнем да ги поставяме и действително да искаме да го направим. Но много от нас се страхуват да го направят, защото смятат, че това ще ги накара да изглеждат груби, студени, невъзпитани. Забележете как при тази линия на разсъждение, авторитетът отново се изнася навън – върху другите и начина, по който те ни възприемат.
Това е особено валидно за тези от нас, които са били засрамени заради нуждата си от граници. Заради правото и желанието си да заявят истината си.
Най-общо казано, в една патриархална култура (в която все още живеем), жените, които са считани за най-желани и привлекателни са онези, които нямат граници. Които безвъзмездно предоставят територията на своята душа и себеотрицателно загърбват своите собствени нужди, потребности, желания и възгледи за сметка на тези на другите.
От съществено значение за поставянето на граници е способността да можем да ги вербализираме. Да ги изречем с гласа си. Толкова много женски гласове са били заглушени в историята. Неслучайно в днешно време почти няма жена, която да няма проблем с щитовидната си жлеза, намираща се в гърления център. Заради всичко потиснато, преглътнато, неизказано.
Наскоро попаднах на това изображение. Неслучайно женските полови органи изглеждат като гласните струни, ларинкса и целия говорен апарат. Защото силата ни като жени, която лежи в корена на нашето същество, може да се прояви чрез гласа. Чрез изразяване и споделяне.
Причината, поради която изпитваме трудност или дори изобщо не успяваме да заявим себе си, до голяма степен се корени в примера, който сме имали като деца. Ако нашата майка не е успявала да заяви себе си, как бихме могли да го направим ние?
Точно за това обаче, тъкмо защото и тя, и тези преди нея, не са имали възможност да го направят – ние имаме редкия шанс да преобърнем този модел. Революционното време, в което живеем, ни предоставя нужните инструменти и подходи, чрез които отново да се свържем с вътрешния си авторитет и смело да го изразим пред света. В името на нашето собствено щастие, здраве и развитие. И в името на всички жени преди нас.
Твърде често проблемите в отношенията се коренят във факта, че не сме в центъра си. Че изнасяме своя собствен авторитет извън нас – като го проектираме върху другите. Заедно с вътрешната си сила, мъдрост и всички свои дарби, таланти и качества. Сами си отреждаме второстепенна роля в своя собствен филм. А дори и ролята на статист.
Как обаче да се върнем в центъра си и да заеме главната роля в житейския си сюжет?
Първо, като си дадем сметка какъв е механизмът на проектиране на вътрешната сила и авторитет. Когато това се случи, най-вече под формата на конфликт и трудност при заявяването и отстояването в отношенията с някой друг – ние несъзнателно се поставяме в позицията на „по-малкия“. На дете. А човекът срещу нас поставяме в позицията на родител или на друга авторитетна фигура от детството. В божество. Или поне в някой на по-висшестоящото ниво спрямо нас.Една такава динамика ни носи усещане за безсилие, безпомощност, безнадеждност. Тотална невъзможност да се справим с належащата ситуация. Онова, което е безсилно и безпомощно е детето.
Затова втората стъпка, която е необходимо да предприемем е да си припомним кои сме в действителност. Да си припомним, че все пак не сме дете, и другият човек не е наш родител. Че сме зрели и способни да се справим с общо взето почти всичко, с което животът ни сблъска. Това се случва като разграничим различните аспекти в себе си. За целите на конкретната тема – нужно е да различим нашето вътрешно дете и възрастния, който сме. Това разграничение е подпомага да се появи едно вътрешно пространство, в което тези две част да се срещнат, да се видят и да проведат диалог. Да, сигурно звучи шизофренично за незапознатите с теорията на Parts work /Работата с различни личностови аспекти/. Но истината е, че личността ни е изградена от един богат сбор от различни герои, всеки следващ своята сюжетна линия. Всички те СМЕ НИЕ, но същевременно ние, в колаборация с по-голямата сила, или иначе казано Живота, сме и режисьорът на своя собствен житейски филм. И така стигаме до третата стъпка – след като сме създали пространство за диалог между онази част в нас, която се чувства безпомощна в дадена ситуация/отношения и другата част, която има зрелостта, уменията и устойчивостта да се справи с житейските предизвикателства – да се срещнат и да общуват, е време да подкрепим изграждането на една емпатична връзка между същите тези две части – от страна на възрастния към вътрешното дете.Само чрез искрено, топло и загрижено желание на възрастния в нас да разбере това дете – може да се създаде атмосфера на себеприемане, себеуважение, съпричастност, обич и подкрепа към самия себе си.
Само тогава създаваме условия да изградим една стабилна самоувереност и здравословна самооценка. Само тогава можем по зрял, мъдър и дипломатичен начин да се справим с трудностите в отношенията относно поставянето на граници. И само тогава си връщаме енергията и вътрешния авторитет – обратно към себе си. И ставаме звездата в своя собствен филм! Спираме да гравитираме около другите с несъзнателната потребност да получим тяхното одобрение. Защото вече го имаме вътре в себе си.А ти – каква роля играеш в своя живот?