За прошката -

*Текстът е писан по Сирни Заговезни.

Когато бях малка, на Сирни Заговезни цялото село се събираше на площада, в центъра на който се палеше един огромен огън. Прескачахме огъня ритуално с идеята да изгорим символично „дявола“ или „злото“ у себе си. Също въртяхме оратници – куп сено, който се запалва и забучва на един дълъг прът, който човек върти около себе си, за да се пречисти и да изгони „злите духове“. Помня как при едно такова въртене си опърлих косата. Вкъщи правехме и така нареченото „хамкане“, в което на червен конец се завързваше парче халва или варено яйце, което трябваше да уловим само с уста. Имаше карнавал на маските с хора на всякакви възрасти. Изобщо все вълнуващи и забавни преживявания за едно дете.

Едновременно с това помня, че се очакваше да поискам прошка на по-възрастните вкъщи, най-вече на баба ми, главната фигура в семейството. Тогава не разбирах защо е нужно да моля за прошка, но въпреки това го правех, защото това бяха семейните обичаи.

Сега, няколко десетилетия по-късно, виждам нещата по по-различен начин. Колкото и огньове да прескоча или да завъртя около себе си, едва ли те ще „прогонят“ злите духове и ще се „очистя от злото“. Установих, че сприятеляването, помиряването и приемането на онези части в душата ми, които могат да бъдат възприети като „тъмни“ е единственият път към оцелостяване. Което само по-себе си е моя индивидуална цел и задача, а не това да ставам „бяла и добра“. Фактът, че окачестяваме хора, поведения или определени аспекти от себе си като „зли/лоши“ отразява нашата неспособност да ги приемам като част от човешката природа. А самото окачествяване и категоризиране се случва само и единствено в социален контекст, и то с известен морализиращ натиск.

Едно нещо не се е променило – вътрешно-интуитивното неразбиране на акта на „даване на прошка“.

Няма как прошката да се случи волево. Да се даде и да се приеме. Прошката e последствие или „вторичен продукт“ на един процес по изцеляване и оцелостяване на човека, тя не е избор. Когато хората чувстват, че са били наранени или че някой се е отнесъл несправедливо с тях, добре е да се освободят от цялостната концепция за прошката. Няма как да изискват от себе си способността да прощават. Погрешно се смята и твърди, че прошката е онова, което ще им донесе помирение и облекчение.

Прошката не може да бъде цел и посока. Целта, посоката и фокусът на човека е добре да бъде самият процес на изцеляване и оцелостяване. Да събере частичките от себе си, които може да са останали в събитието, в което човек се е почувствал наранен или понесъл несправедливо отношение. И тогава прошката просто се случва. Тя се появява естествено, като после-ефект. Автентичната прошка от дълбините на сърцето не е съзнателен избор. Тя се случва спонтанно и естествено, също като просветлението, за което говорят духовните учители. Прошката е резултат от стъпките, които човек предприема по своя път на лекуване на душата. И тогава настъпва едно несравнимо усещана за лекота и свобода.

Вместо прошка предпочитам друг подход – поемане на личната отговорност за своето поведение, както и смелостта да се извиниш и да признаеш, че може и да не си бил коректен. Ето това е истински зряло поведение, истинско порастване. Без изискването другият, който може да си наранил, „да те приеме обратно“ и всичко да е по старому. Порастването изисква умението да носиш последствията от своите действия, избори и поведение.

Image by Deon D’Souza