В периода около Коледа и Нова Година често си припомняме най-ключовите събития, срещи, осъзнавания и моменти през изминаващата година. И паралелно с това се настройваме за новото, което предстои, като понякога дори градим план и полагаме конкретни цели, които желаем да постигнем през предстоящата година.
Ако разгледаме внимателно тези два взаимосвързани процеса логично, ще видим, че по своята същност те са коренно различни. Но ако приложим системно, феноменологично и констелационно мислене към тези две явления, можем да открием, че до голяма степен имат доста общо.
Краят на каквото и да било – отношения, работен проект, житейски цикъл, и т.н. – настъпва, когато енергията за случване вече се изчерпва.
Двете страни, които са били в обмен, са взели една от друга това, от което всяка се е нуждаела, настъпила е някаква промяна и по естествен път идва момент да се сложи точка.
Но ключовото при всяко приключване е вътрешно да останем с благодарност спрямо другата страна.
Това може да звучи блудкаво или сладникаво, особено, когато краят е обвързан с негативни емоции и реакции, като гняв, разочарование, обида. Но истината е, че нищо не приключва, ако тъкмо такива негативни емоции все още се налични между двете страни. Краят може да се случи единствено, когато признаем това, което сме получили, чрез което сме се обогатили от общия път, който сме имали, независимо дали в личен или професионален план.
И сега, когато отправяме поглед назад към крайъгълните камъни на отминаващата година, независимо как сме преживели тези събития на момента, ако искаме да продължим с чисто сърце и лека душа напред – можем единствено да благодарим за опита и възможността, които са ни били предоставени.
Интересното е, че същото важи и когато полагаме цели за бъдещето и се фокусраме върху това, което все още не е влязло в живота ни. Зараждането на новото е възможно единствено, когато със старото сме приключили в мир, приемане. Само тогава се отваря пространство нещо ново и непознато досега да покълне и да се прояви. И когато признаем с благодарност миналото – тогава потенциалното бъдеще само се появява пред очите ни. И тук ключовото е във всеки момент от настоящето да поддържаме искрата на благодарността, независимо от характера на това, което се проявява на хоризонта, без значение дали е „добро“ или „зло“. При истинското целеполагане, което е в синхрон с пътя на душата, тези етикети не са от значение. Каквото и да се породи в живота ни, независимо как го определяме от субективната си гледна точка, в широк план то със сигурност служи за нашето развитие.
Но как можем да изпитваме благодарност за нещо, което все още не се е случило? Изобщо можем ли да бъдем сигурни, че това, което си пожелаваме да ни се случи, ще ни хареса, когато се осъществи? „Внимайвай какво си пожелаваш“, както се казва. Всъщност е напълно възможно и методът Семейни Констелации ни дава ключ как да го направим. Съществуват няколко основни и много простички правила, които, ако съблюдаваме, можем да се отпуснем спокойно в ръцете на живота, изпълнени с блажена благодарност и свободни от натиска върху очаквания резултат.
Първо – целта, която си поставяме или желанието, което искаме да осъществим е нужно да касае нещо, което е в служба на живота. Какво значи нещо да бъде в служба на живота? Това значи исканото от нас да не е свързано с лъжа, измама, нараняване, ощетяване, пренебрегване – в най-общ план. А тъкмо обратното – да се стреми да се грижи и да е от полза, ако не за общото благо, то поне за този/тези, които участват. Целта, която полагаме да има благотворен ефект за всички замесени.
Второ – исканото от нас да зависи само и единствено от нас. Разбира се, че можем да сме отворени случването на нашето желание да се появи от неочаквани места, посоки и хора; животът да избере различни инструменти, чрез които желаното да дойде при нас. Но в никакъв случай да не искам нещо умишлено от някого против неговата воля, или да настояваме някой друг да изпълни нашето желание или да осъщстви нашата цел. Това е манипулация и дори злоупотреба със свободна човешка воля. И категорично не върши работа.
Идеята е да се спрем на нещо, което знаем и усещаме, че е по силите ни – да се свържем със същностните си качества и да осъзнаем, че притежаваме целия ресурс и потенциал, цялата жизнена енергия, необходима за случването на желанието. А ако животът реши да ни даде допълнителна подкрепа чрез някой друг – това винаги е добре дошло. Но не това да бъде в основата на нашата цел.
Трето – да можем да понесем последствията, свързани с осъществяването на нашата цел или желание. Тоест, да имаме способността да поемем отговорност, ако исканото от нас се осъществи. Каквото и да се случи, както и да се развие съответната ситуация – да я приемем и да бъдем в съгласие с начина, по който се е разгърнала.
Много често щастието, любовта, изобилието – изобщо всичко хубаво, което ни се случва – може да събуди в нас чувство на вина.
Неслучайно в българската народопсихология съществува вярването „Много хубаво не е на хубаво“. Това убеждение отразява нашата подсъзнателна лоялност към предците ни, много от които са преживявали огромни житейски предизвикателства, справяли са се с невъобразими за нас трудности, преживявали са всевъзможни катаклизми, загуби, войни, бедствия, смърт.
Някаква част от нашата душа сякаш изпитва дълг към тези хора и техните трудности и тъкмо тази несъзнателна част в нас има трудност да приеме лекото, хубавото, щастливото в живота. От вина, че „аз сега съм добре, а вие преди мен сте страдали. Тъй като ви обичам, по-добре е и аз да страдам като вас“. Това си казва тази несъзнателна част в душата ни. Без дори ние да си даваме сметка за това. И същевременно се чудим и главоблъскаме защо не ни върви в някоя житейска сфера.
Колкото и обобщено да звучи,
голяма част от препятствията пред това да случим нещо ново и положително в живота си, е свързана с някакъв вид лоялност и обързване с тези преди нас, претърпели някакво ограничение.
Решителната стъпка към новото предполага първо да се обърнем назад към тези преди нас, които може да са страдали и да са били лишени от това, което ние искаме.
- Да им благодарим за техните усилия и способности;
- да признаем своето уважение пред колосалнта сила и енергия за живот у тези хора;
- да отчетем, че колкото и да се опитваме да сме им съпричастни – не можем да ги спасим или да понесем тяхната лична съдба като своя.
И след това, ако сме извършили искрено и автентично тази стъпка, следващата произтича естествено – и това е да се обърнем напред към своя живот, усещайки лекота и разширение, облекчение и свобода да присъпим напред и да изследваме непознати територии.
Ако в този момент се появи чувство на вина, което обаче не е толкова тежко, че да ни кара да се обръщаме назад, а ни е възможно да го носим – това е добър знак. Знак, че се индивидуализираме, че сме способни да понесем известна дистанция и отделяне по своя самостоятелен път, който е различен от този на нашите предци. Този вид вина е напълно нормално да присъства. Както казва Берт Хелингер, основателят на метода Семейни Констелации – възрастният, зрелият човек е виновен. Невинно е само детето.
Ако искаме да пораснем е нужно да умеем да носим едно разумно количество „редна“ вина. С други думи казано – нужно е да можем да бъдем малко повече сами, малко повече себе си, да можем да се чувстваме добре, макар и малко (или повече) по-различни от тези преди нас. Или от тези около нас.
А вие осмелявате ли се да тръгнете по своя индивидуален път? Можете ли да понесете отговорност и да сте в съгласие, ако желанието ви се осъществи? Какво ново искате да случите през 2022г? Пишете ми!
За да изследвате дали носите „редна“ или „нередна“ вина; дали можете да си позволите щастие и дали сте наясно какво точно искате в живота си, свържете се с мен за сесия със Семейни Констелации или арт-терапия на: