Защитните механизми – предпазват или ни изолират от света?

В детството си развиваме всевъзможни стратегии и механизми, чрез които да си спечелим принадлежност и да си осигурим гарантирано място в системата (което както и преди съм споменавала ни принадлежи по право).


Ако в детството цялото семейство, например, се е подчинявало на настроенията на един нарцистичен баща, детето ще свикне да се съобразява с неговите емоционални състояния като неглижира себе си и развие чувство за малоценност. Ако детето отрасне с една болна или вечно заета майка, то пак ще развие същото чувство за малоценност, защото тя не е била емоционално налична за него. И ще се научи да толерира липсата на внимание, нежност и грижа към себе си. Ако детето често е ставало обект от критика от страна на един или и двамата си родители, твърде вероятно е един такъв човек да развие изключително критично отношение както към себе си, така и към околните. Което, разбира се, също създава чувства на малоценност. Моделът на поведение, който човек развива е да не може да се довери на себе си, поради непрекъснати самосъмнения. Ако пък е имало и насилие в детството, то един такъв човек в зрелия си живот трудно ще може да се довери освен на себе си, а и на всички останали.

Примерите са безброй.
 
Идеята е, че в зависимост от житейските обстоятелства, в които детето е трябвало да отрасне, то развива адаптационни модели на поведение, чрез които да се впише в тези обстоятелства. Проблемът идва от там, че същото това дете, което пораства и се превръща в зрял индивид продължава да носи и упорито поддържа същите тези адаптационни модели. Тъй като те вече са станали част от неговия „софтуер и хардуер“. Едновременно мисловни нагласи и себе- и световъзприятие, но също така и буквални мускулни брони по тялото.
 
Докъде, обаче, може да стигне негативния ефект от тези адаптации и стратегии?
 
В най-лошия случай – в чувство на изолация и тотална откъснатост от света. И то поради едно от най-фундементалните причини – липса на доверие. Доверие към света, към живота, към хората.
 
За цената, която плащат хората, натоварени с дълбоко чувство за малоценност и неувереност говори подробно Щефани Щал в книгата си „Опознай себе си“, която отново ви цитирах в един от последните си постове. Ето какво казва тя по темата (със съкращения):
 
„Чувството за малоценност, което сенчестото дете в нас често изпитва, влияе не само на благосъстоянието ни, но и на нагласата и поведението ни спрямо другите хора. От гледна точка на сенчестото дете, отсрещният бързо се превръща във враг.
…..
 
Неуверените хора често заемат отбранителна позиция, тъй като непрекъснато се тревожат, че може да се озоват в подчинено положение и да бъдат нападнати. Който обаче се занимава със самозащитата си, не може едновременно с това да изпитва състрадание към нападателя и съответно му липсва добронамереност спрямо този, когото смята за по-силен.
 
Добронамереност можем да изпитваме само ако се чувстваме равни на околните. Ако се смятаме за по-низшестоящи, съдим строго не само себе си, но и другите. Може да се възхищаваме на хората, които смятаме за по-силни, заради някои техни качества, и да си въобразяваме, че сме строги само със себе си, но ако сме напълно честни, ще се убедим, че това не е съвсем вярно.
 
Злорадството и завистта са човешки качества и обикновено са насочени към хора, които възприемаме като по-висшестоящи.“
 
А вие възприемате ли се наравно с другите?
 
И до колко сте осъзнати спрямо какви хора се чувствате по-низше или висшестоящи?
 
 
Image by Markn

За записване на час за индивидуални консултации:

0889/566-093

mariailievaeu@gmail.com