Един феноменален филм, който гледах наскоро ме провокира да повдигна една тема табу и да ви споделя повече за нея. Филмът се казва “The Lost Daughter”. Няма да го описвам подробно (гледайте го), но ще осветля основната тема, около която се върти историята. А именно – непоносимата (понякога) тежест от майчинството. И как това да бъдеш майка е натоварено с гигантските очаквания на обществото. Очаквания, които не рядко прекършват духа на жената.
Живеем във време, в което все още доминиращата социално-културна парадигма, която управлява живота на човешкия род, е патриархална.
Патриархатът е строга обществно-културно-икономическа рамка, която предполага, че всичко женско е „слабо“ и „низше“ и се базира на основните принципи на
подчинение, доминиране, йерархия и контрол.
Основният инструмент на патриархата е хетеросексуалното семейство като социална единица –
мъжът е главата на семейството, той ръководи; а жената е утробата, тя износва и служи.
Това е било така преди 3000г, продължава да е така и сега, макар че има много еволюционни изменения и известен, но не голям, прогрес.
Въпреки че има известна логика да е така, ако се допитаме до теорията на Семейните Констелации, там също основните принципи гласят, че „мъжът води, жената го следва“, но все пак и „мъжът служи на жената“. В теорията на Семейните Констелации обаче, двамата партньори са равни – и двамата дават и получават, в идеалния случай даването и получаването е в хармоничен баланс.
Но действителното общество, в което на практика живеем (а в българското такова това важи с още по-голяма сила), даването на жената плюс обществения натиск и очаквания върху нея, правят така, че този баланс да бъде тотално нарушен. Какво имам предвид?
Обществото, в което живеем, все още разглежда жената като обект, върху който има правото да налага своите изисквания.
Като обект, който няма собствено право на избор. Като ходеща утроба – инструмент за разплод. Жената буквално се очаква доброволно да отДАВА тялото си в името на продължаването на човешкия род.
Да, казвам го по точно този брутално директен начин, защото това е самата истина. Макар че с насмешка се говори за еманципацията на жената, в действителност все още обществото очаква всяка жена да стане майка, независимо дали тя го иска, или не. Независимо дали това е нейното призвание, или не. А жените, които съзнателно правят избора да не стават майки – обикновено са низвергнати от обществото като „егоистични кариеристки“, като безотговорни и самовлюбени, или пък върху тях се изсипват тонове съжаление, затова че са останали без смисъл в живота си. Да не говорим за огромната стигма, която тегне пък върху онези жени, които поради физиологични прични не могат да имат деца.
Да разгледаме обаче всички онези, масата всъщност, които действително стават майки. Истината е, че една голяма част от тях са родили деца не защото са го искали с цялото си сърце, от дъното на душата си, а точно защото в тях, в паметта на клетките им живее убеждението, че ТРЯБВА на всяка цена да станат майки, иначе животът им е безсмислен.
На практика жените, които са родени да бъдат майки и в действителност им е присъща майчинската природа, със сигурност не са всички жени, дори напротив – те са съвсем малко.
Защото това е навярно най-отговорната, най-трудната задача за едно човешко същество въобще, най-колосалният труд, най-великото дело
– не просто да зачене и да роди (всички знаем, че това става доста лесно), а да отгледа и да даде вниманието и любящото си присъствие и да положи стабилна и здрава основа по пътя на едно ново човешко същество в първите години от живота му в този сложен свят. В филма, който споменах (The Lost Daughter) цитират френската философка Симон Вейл, която казва:
Кой по-добре би разбрал, усетил и преживял тези смислени думи от една майка?
И ключовото тук е че – независимо дали става въпрос за жените, които са призвани и им е вродено да бъдат майки, или за тези, които раждат поради натиска от обществото и несъзнателно се убеждават, че го искат – и в двата случая
това да си майка може да е едно (или дори най!) от най-тежките, най-трудните, дори най-ужасните и задушаващи задачи, които едно човешко същество може да свърши.
И ето тук се намесват още по-силно очакванията на обществото – защото то сякаш изисква всяка майка да върши тази работа (защото – да, майчинстово Е работа, най-важната работа!) с лекота и удоволствие, едва ли не танцувайки и подсвирквайки си, съвсем безпроблемно.
Майките не разполагат с безопасно пространство, в което да могат свободно да изразяват всички трудни емоции, които съпътстват майчинството.
В обществото ни няма място за гнева, усещането за безсилие, неадекватност, умора, тежест, фрустрация от липсата на време и енергия за себе си. Сякаш има някакъв негласен договор, според който се очаква майките да глътнат и да бутилират тези чувства, цялото това напрежение и никога да не говорят за това. Да се правят, че всичко е наред.
Филмът стига до там, че засяга дори случаите, в които тежестта от майчинството е толкова задушаваща, толкова влудяваща и отнемаща възможността за свободно разгръщане на творческия и професионален потенциал на жената, че тя решава да напусне семейството (и децата си). Просто да си тръгне и да изостави ролята на майка.
Ето това може би е най-голямата стигма в нашето общество.
Най-лошото обаче е, че последствията от бутилираните негативни емоции в майката се отразяват несъмнено върху децата. От една страна децата попиват тези емоции в майката, те действително ги усещат и споделят товара, като ги преживяват заедно с нея.
От друга страна – самата майка несъзнателно излива цялото това токсично бреме върху децата си. И то най-вече върху децата си от женски пол. (Неслучайно главната героиния във филма има две дъщери.) Всъщност ето в този момент се заражда така наречената
„майчина рана“ – болезнено сложните отношения между майка и дъщеря, които се предават десетки (стотици дори) поколения наред.
Какво е решението? Може да се работи по тази тема в няколко посоки:
Първо и най-сложно и трудно е –
колективно обществото да надрасне патриархалната парадигма,
да я свали от гърба си като стара, прокъсана и вече не вършеща работа дреха. Това е изключително сложен и дълъг процес, който ще отнеме десетилетия (най-малко), защото пипалата на патриархата са се просмукали във всички сфери на битието и това е така не само векове, а хилядолетия наред.
Това, което всяка една от нас може да направи, е да говори за това, да повишава колективната осъзнатост по темата, да търси начини да приобщава други жени и мъже към идеята за общество, свободно от патриархалните догми и норми. Патриархатът работи до голяма степен на принципа „разделяй и владей“, особено по отношение на жените. Неслучайно на жените масово се прикачват етикетите „кучка“, „женска злоба и завист“ и т.н., защото патриархатът печели, когато жените са разединени. Когато се сравняват по между си и се борят за мъжкото внимание.
Антидотът е тъкмо обратното – вместо да се конкурират и да търсят несъзнателно недостатъците една в друга, това, от което жените могат да спечелят е да си сътрудничат, да се колаборират, да работят съвместно, да се подкрепят и окриляват една друга.
Няма по-силно противодействие срещу патриархата от колективната женска енергия, събрана в сътрудничество и с добро намерение.
Второто, което можем да направим, за да демистифицираме това табу, е да дадем пространство на майките да споделят свободно своите трудни и дори болезнени вътрешни състояния.
Да осигурим безопасно място, в което жените да могат да се разтоварят от непоносимата емоционална и психическа тежест на майчинството.
И за щастие все повече организации, групи, асоциации, фондации и т.н. се зараждат с цел подкрепа и споделяне между майките. Но все пак мисля, че има още много какво да се желае по посока споделянето на емоции и психологическа работа. Най-вече трансформация на колективното мислене и нагласи. Тук е добре да се включат всички колеги терапевти и да приветстват майките, заедно с голямата и нелека тема за майчинството.
Трето – добре би било от ранна възраст
да информираме младите момичета за опциите и вариантите и като цяло богатата палитра от възможности, която стои пред тях относно майчинството.
За да може, когато станат зрели индивиди, да разполагат с нужната информация и заедно с вътрешното си усещане и интуиция – да са наясно кой е правилният избор за тях, да знаят дали майчинство е тяхно призвание или не.
Четвърто – жените, които вече са станали майки – освен да търсят безопасно място за подкрепа и споделяне, активно да търсят начини и способи, чрез които да изследват и да се освободят от негативните дисфункционални модели, които може да се наследили от своите майки или дори от по-далечни предишни поколения жени. Методът Семейни Констелации е чудесен инструмент за това, защото предоставя ясен и всеобхватен поглед върху наследените динамики в семейството и рода. За да изследвате чрез Семейни Констелации дали динамиката в отношенията с вашата майка е градивна или несъзидателна, свържете се с мен:
Пето – от огромно значение за хармоничното израстване на децата е това
майката да се чувства добре, да е спокойна и щастлива, да може да се наслаждава на живота, да познава вътрешния си свят и да умее да се грижи за себе си.
Само, когато тя може да прави всичко това, е способна да го предаде на децата си. А ако не го направи, това създава чудесна почва децата ѝ да израснат травмирани. Начините, по които една жена може да се подкрепи са безброй. Но аз лично препоръчвам Експресивната Арт-терапия. Тя е феноменален подход, при който жената може да се свърже с ресурсите си, да влезе в центъра си, в силата си, да опознае същносните си качества, за да знае коя е и да има усещането, че владее живота си. Можете да прочете повече за този метод тук:
Шесто – разтоварването на емоциите, които майката трупа в резултат от натиска и напрежението от самото майчинство, могат да бъда освободени и изразени отново по безброй начини – с движение, чрез изкуство, с писане и т.н. Но така има вероятност да се заобиколи една огромна бездънна яма, която просто да бъде покрита с едно килимче и да се правим, че я няма. Тази яма е така наречената
„майчина рана“ – онази дупка, празнина, която съществува в отношенията между майката и нейната собствена майка.
Тази дупка или рана може да бъде адресирана и дори запълнена в процеса на Лекуване на вътрешното дете. В него жената има възможността да изрази всички бутилирани емоции, да се освободи от свръх тесните рамки и ограничения, в които е била напъхана от съвсем малко момиченце – от своите родители, в последствие от цялото общество. И същевременно да открие истинската си същност и да стане най-добрият родител сама за себе си. Да знае как да си дава грижа, внимание и любов. Повече за процеса Лекуване на вътрешното дете, прочетете тук:
Независимо на кой етап от живота си се намирате, независимо към коя категория спадате – щастливи майки, които чувстват, че това е тяхното призвание, но въпреки това изпитват трудни емоции покрай майчинството; или пък жени, които дори пред себе си не могат да признаят, че майчинството им тежи; или пък дълбоко в себе си знаете, че не искате да ставате майка, но ужасно много се притеснявате, че „времето ви изтича“ и чувствате натиска, че ТРЯБВА това да ви случи…
Независимо къде се намирате – има път, има решение, има спасение за всяка една от вас!
И е толкова прекрасно, че живеем във време, в което имаме ресурсите и знанието, чрез което да си помогнем. Нещо, с което нашите майки и жените преди това не са разполагали. Възползвайте се и се погрижете за себе си.
Има кой да ви чуе! Аз съм на разположение за вас.
Images inspiration:
- Florence Given
- BeBADASS
- Stock images