Забелязала съм, че много жени несъзнателно се превръщат в терапевти или кошчета за душевни отпадъци за своите близки и приятели. Това се случва съвсем естествено и неусетно и ако продължи по-дълго – опорочава отношенията. И твърде често води до бърнаут.
Защо по-голямата част от жените възприемат тази роля? Защо толкова много жени са свикнали да разсейват напрежението, да успокояват, да облекчават чуждата болка, да се втурват да спасяват другите, за сметка на себе си?
Този модел е внедрен в психиката и поведението ни от съвсем мънички момиченца. Твърде често майката не е на разположение за детето емоционално заради тежестта на ролята, която е длъжна да изпълнява. (Повече по темата, четете тук: Голямото табу: колко ужасно може да бъде майчинството ) В следствие на това, на територията на връзката майка-дъщеря (при синовете е по-различно) се разразява една невидима война, наречена „Майчината рана“.
Заради невъзможността на майката да осигури необходимото внимание, топлина и емоционална ангажираност на своето малко момиченце, дъщерята е принудена съвсем несъзнателно „да порасне“ и да се превърне в майка на своята майка. А много често и в майка на всички останали. И така, от малки свикваме да разсейваме напрежението и да утешаваме другите.
Като начин, по който да оцелеят във враждебно настроената емоционална среда на рожденните си семейства, много малки момиченца се научават да потискат индивидуалността си, за да утешат и облекчат родителите си. Линдзи Гибсън в книгата си „Зрели деца на емоционално незрели родители“ обяснява, че
„Индивидуалността на детето бива видяна като заплаха към емоционално нестабилните и незрели родители, защото тя поражда страхове относно вероятно отблъскване и изоставяне“
и
„следователно, техните деца, в опит да предотвратят това родителите им да бъдат обезпокоени, често потискат каквито и да било автентични мисли, чувства или желания, които биха обезпокоили „усещането за сигурност“ на родителите.“
Някои от тези болезнени вярвания, които децата попиват включват:
“Първо обърни вниманието на това какво другите искат да направиш. Не изразявай гласно себе си – това, което мислиш и чувстваш. Не искай помощ. Не искай нищо за себе си.”
Едно дете може несъзнателно да започне да вижда собственото си съществуване (заедно със собствените си нужди и желания) като вид предателство спрямо майката. Това създава вътрешно разцепление в детето, една постоянна война между лоялност към майката и фактът, че детето е отделен, обособен човек.
Няма място за „истинското“ момиче и неговата автентичност.
Ето и само няколко примера за това как жените, вече като зрели индивиди, разсейват напрежението във взаимоотношенията си.
Възможно е жените да:
- Да се извиняват твърде често, дори и когато не са направили нищо лошо
- Да се чувстват задължени да поддържат весело настроение при общуване, да крият истинските си емоции, да показват “усмихнатото” си лице
- Постоянно да избират „трудния път“ или да им се налага да бъдат „по-зрелият/по-големият“ човек във връзката
- Автоматично да минимализират болката и обидата, когато другите се държат неуважително към тях
- Да приемат, че другите няма да си поемат отговорността и така те автоматично да поемат всичко върху собствените си рамене
- Да се чувстват (негласно и несъзнателно) задължени да задоволят желанията и предпочитанията на другите преди своите собствени
- Да се тревожат прекалено много за хората в своя живот и за това какво другите мислят за тях
- Да приемат, че ако не сe държат добре към другите, това застрашава отношенията им с тях
Примери за това как да НЕ разсейваш напрежението за другите:
- Да позволяваш на хората да преживеят разочарования, без да се втурваш да ги успокояваш
- Да поставиш граница, без да се чувстваш задължена да даваш обяснения
- Да използваш думата „Не“ като цялостно, завършено изречение
- Да не се втурваш да запълваш тишината при разговор
- Да вярваш, че останалите възрастни, с които общуваш, могат да се грижат за нуждите си
- Да не приписваш неудовлетворението на другите върху себе си – сякаш има нещо, което ти не си направила както трябва
- Да позволяваш на хората да се справят с негативните си емоции, без да виждаш това като проблем
- Да вярваш, че ако хората имат проблем с теб, ще ти кажат. А до тогава – да не предъвкаш хипотетично какво мислят и какво не
- Да приемаш това, което хората ти казват, а не да четеш мислите им или да допускаш предположения и догадки
- Да позволяваш на хората да преживяват естествените последствия от техните действия, без да се втурваш да ги защитаваш от тези последствия
- Да слушаш вътрешния си глас и да вършиш онова, което смяташ за правилно. Да не използваш потенциалния дискомфорт на другите като определящ фактор за своите собствени решения
Това да не се втурваме да разсейваме напрежението и да спасяваме и утешаваме, отваря пространство за случване на нещо ново.
Нашата готовност да утешим е отражение на това, че не сме имали друг избор и начин да успокоим себе си като деца. Това говори повече за нас, отколкото за другите.
Думата „Не“ е израз на индивидуалност, самостоятелност и обособеност, което е силна заплаха за всеки вид патриархална система основана на доминация, било то семейната или политическата. И точно за това тази дума е нашият най-добър съюзник, за да прекратим потискането във всичките му форми. Много малки момиченца са изпуснали шанса си да кажат „Не“ без да преживеят загуба или отхвърляне в следствие на своето „Не“. Като зрели жени, да се научим да поставяме здравословни и устойчиви граници е част от встъпването ни в нашето собствено индивидуализиране. „Не“-то е един мускул, който има нужда да бъде подсилен чрез практиката активно да изразяваме нашата истина и да се въздържаме от това да разсейваме напрежението за другите.
Можем автентично да отстояваме себе си като се свържем с гнева на детето, което сме били, на малкото момиченце, което е било експлоатирано – при всеки до различна степен. Да намерим здравословния импулс на детето, което сме били, е суровият материал, чрез който да спрем да толерираме каквито и да било форми на използване като зрели жени. Ако вътрешното дете все още вярва в „невъзможната мечта“, че отстъпването, съгласяването и мълчанието ще ѝ донесат по някакъв начин усещане за „мама“, в такъв случай зрялата жена ще продължава да се отказва от силата си. Можем да спрем да се страхуваме от собствения си гняв като в съзнанието си го разграничим от усещането, че сме изоставени, което сме изпитали в детството. Решението е да си позволим да изпитваме тъга заради безсилието, което сме изпитали в миналото и да се свържем със здравословната естествената реакция на зрялата жена по отношение на това, което се е случило. Колкото повече отлагаме извършването на тази вътрешна работа, толкова повече ще продължим да се намираме в ситуации на безсилие като зрели жени.
Без значение каква е конкретната динамика в отношенията с нашата майка, важна част от излекуването на Майчината Рана е свързана с това да достигнем до едно дълбоко усещане и разбиране, че токсичното вярване, че сме лоши и дефектни, което сме попили в резултат на болезнената семейна динамика, НЕ идва от нас самите. А всъщност идва от външната среда в семейството, в което сме израснали, идва от начина, по който възрастните са се справяли със семейната динамика и които поради някакви причини не са имали капацитета и възможността да посрещнат нуждите на детето – нужда от безопасност, увереност и защита.
Да оставим емоционалната болка в истинския, подходящ контекст, дава свободата на жената да въплъти собствената си индивидуалност с пълна увереност. Вътрешното дете престава да се обвинява. Това е процес, в който отдръпваме проекциите си свързани с изоставяне или спасяване на нашата Майка от някакви ситуации, така че да можем да живеем в настоящия момент, като вече престанем да гледаме на настоящия си живот през изкривения филтър на миналото. Този процес е бавен и може да отнеме години, но с всеки пласт разполагаме с все по-голям достъп до истинската си същност.
Твоето вътрешно дете се чувства подкрепено да бъде „самата себе си“ и като резултат знаеш до мозъка на костите си, че си жена, която принадлежи на себе си. Да бъдеш себе си като отделна личност и да заслужаваш да бъдеш обичана вече не са несъвместими по между си нужди, а по-скоро се превръщат в преплитащата се основа на твоята идентичност. Парадоксално, но тази вътрешна отделеност поражда една все по-задълбочаваща се свързаност с всичко, което е.
Въпроси за размисъл:
- Озоваваш ли се често в ситуации, в които разсейваш напрежението за другите? Ако е така, в какви ситуации
- Как този модел е свързан с ролята ти на малко момиченце в рожденото ти семейство?
- Как това да разсейваш напрежението в твоето рождено семейство ти е осигурявало безопасност?
- Какво е нужно да изстрадаш, да „изтъгуваш“, за да се освободиш от този модел?
- Какви болезнени чувства можеш да си позволиш да изпиташ сега, които не си могла да изпиташ тогава? (И какъв вид подкрепа ти е нужна за това?)
Чувствай се свободна да пишеш в коментар, да отоговориш в лично съобщение или да напишеш отговорите в своя личен дневник.
Ако искаш да разгледаш тези теми в дълбочина и имаш нужда от подкрепа в процеса – на разположение съм за теб.
тел: 0889/566-093
email: mariailievaeu@gmail.com
Повече за метода “Първична терапия” (Работа с вътрешното дете), можеш да прочетеш тук:
