Често в интернет пространството ми попада в различен формат хипотетичната ситуация, в която човек да се замисли какво би казал, ако срещне себе си от преди еди колко си години. И повечето хора би казали нещо като „Забавлявай се повече“, „Вярвай в себе си повече“, „Не губи време в еди какво си“, „Действай по-смело“ и т.н. и т.н.
Но всъщност тази наша версия от преди време няма нужда от поредната порция наставления и директиви как да живее живота си. Също като по-малкото ни Аз, нашето вътрешно дете, и тя има нужда преди всичко от приемане, любов и състрадание.
Сигурно повече от вас вече са наясно, че един от основните методи, които ползвам, е Работата с вътрешното дете.
Истината е, че същият подход, техники и инструменти могат да се приложат към абсолютно всяка наша версия от миналото, независимо дали става въпрос за детство, тийнейджърство или ранна зрялост.
Връщането в миналото и общуването с различните версии на нашия Аз от тогава има смисъл, когато усещаме, че има някакво зацикляне в живота ни. Естествено, че не е особено продуктивно непрекъснато „да киснем“ в миналото и да дълбаем в някакви минали ситуации, може би дори отдавна забравени и заровени.
Но ако нещо тук и сега не се случва по желан и добър начин, добре е да се проследи къде е корена на това неслучване. Този корен може да е от преди 5 години, от преди 15, или от преди 25. Ако има нещо незавършено, ако има потиснати от тогава емоции, ако нещо е останало необработено, то непрекъснато ще се връща в нашето настояще и бъдеще и ще саботира с най-добри намерения стремежа ни към израстване напред.
И всеки житейски етап се характеризира с определени стъпки на развитие, потребности, желания и необходими условия за проява на същността. Макар че първите десетина години са най-определящи и формиращи, десетилетието между 20 и 30-годишна възраст, смея да кажа, е не по-малко предизвикателно, турбулентно и предлагащо най-богата палитра от изграждащи преживявания.
Човек търси себе си, доказва се, опитва, започва и зарязва неща, места, хора и ситуации. Все още не се е откъснал напълно от детското самосъзнание и не е встъпил изцяло в стабилната зрялост. Период на едни от най-ценните и благодатни грешки, лутане и търсене. За една млада жена този сезон на живота е още по-енергоемък, защото тогава тя най-явно се сблъсква с очаквания на обществото да стане майка и да създаде семейство.
И както и в началото казах, младият човек, който сме били на 20, така или иначе е заринат от изискванията на социума за това как трябва да живее живота си и няма нужда от повече директиви. Има нужда от подкрепа, разбиране и нежност, особено ако сте се сблъсквали с болезнени предизвикателства тогава.
Ето го моето 20-годишно Аз на снимката. С брекети и бретон, една измежду множеството физически трансформации от онзи период. Да не говорим за вътрешните трансформации. И колкото и вдъхновена и жадна да опита вкусовете на живота, толкова и изпълнена със страхове и несигурност. Колкото wild, толкова и tamed. Изобилстваща от мечти и копнежи, нямаща си и идея какво ѝ е подготвил животът.
Всичко, което е човек в определен момент, с всичките си натрупани качества, сили и умения до този момент – той действа по най-добрия начин, на който е способен. И точно затова заслужава безапелационно приемане, разбиране и любов.
Всъщност ние продължаваме да повтаряме и на практика живеем в миналото, ако има и капка осъждение, критика, съжаление и неприемане за човека, който сме били. Това негативно отношение или невъзможност да се откопчим от някакъв модел или минала ситуация възпрепятстват всичко прекрасно, което ни очаква напред по пътя.
И така, ако се обърнете към своето 20-годишно Аз – какво бихте ѝ казали? Как бихте я подкрепили, окуражили, насърчили? Можете ли да приемете нейните избори? Да се гордеете с нея? Да я обичате такава, каквато е?